Далечната 1986г. Една моя любима НАДЕЖДА ми разказва за ориентирането. Имало отбор в града и събирали дечица. Аз я слушам и отсичам: „Оооо това е много изморително. Слабичка съм, не мога да се напъвам, а и косата ми е много дълга, и ще се закачва по клоните“ 
. Отрязах си косата и след срещата с ЧОВЕКА започна пътя. По пътя се смяхме, пяхме, ревахме, но винаги знаехме, че сме на правилния път и с правилния човек. Това пак с моята НАДЕЖДА. И тя обеща да ти пише, хубаво ще е. И по ПЪТЯ ще е хубаво. Ще правиш това, за което „он’я дзвер“ те вдига в 4:00. Ще можеш да си викаш наволя и да си пееш ( това преди Агликина поляна). После ще искаш да пееш само за майките на някой хора но мога да те науча на една безкрайна песен за Кольовата майка, в която текста може да се заменя в зависимост от настроенията и присъстващите дразнители. Ще си имаш занимавка чак до носа. И не на последно място, не си режи косата. Купи си много и стегнати ластици, ще свършат чудесна работа. Успех и имаш една година да се научиш поне веднъж дневно да не вдигаш на 0888216501 
P.S. 2016 г. същата тази моя любима Надежда ме агитира да тичаме, ама сега не можем да се напъваме, защото сме много дебели.
Маргарита Тодорова Клинчева