Писмо N4 от Юлиян Савов

 5-ти януари 2013г. е особено знаменателен за мен ден. На 5-ти януари, всъщност, са ми се случвали през годините, много “знаменателни” събития и това никак не е случайно. На този ден близък мой приятел, с когото от първи клас до преди десет години бяхме неразделни, има рожден ден. Празнували сме го подобаващо, дори екстремно, в няколко различни географски ширини и сме правили наистина големи щуротии. Но точно на този 5-ти бях сам. Имах да “убивам” два часа, докато свърши тренировката по езда на дъщеря ми и се наврях в една книжарница. Мислех за моя приятел, който преди десет години избра да живее в щатите със семейството си. И се ровичках из книгите. Двете неща, които наистина обичам да правя сам, са четенето и бягането. Четях анотациите на книгите, мислех си за разни неща, не бързах. Така попаднах на “Родени да тичат”. До този момент аз знаех, бях абсолютно убеден, нали това е съвсем естествено, че човек може да чете много, ама много по-дълго, отколкото да бяга. И парадоксалното е, че една книга ме убеждаваше в обратното. Че има хора, които могат да бягат 5-6-7часа, че има хора, които могат да бягат по 12-16часа, а има и хора, които могат да бягат повече от 24часа, БЕЗ ДА ПОЧИВАТ! Звучеше ми абсурдно. Аз бягах редовно от години. 4-6 пъти седмично по пет, шест до десет километра. За мен, а и за всички хора, с които съм разговарял на темата, всеки който може да пробяга 10км е в наистина много добра форма. Всеки, който може да избяга полумаратон е почти бог. За маратонците дори не говоря. Всеки способен да избяга 42км и да оцелее след това, е извънземен. Вече бързах. Исках да се прибера по-бързо в къщи, и тъй като беше събота, да чета цял ден. Докато дочитах книгата, в мен се зароди едно желание, една мечта. На 42-я си рожден ден да пробягам 42км. До тогава оставаха 1г 6м и 5дни, по мои изчисления. Не е много, но когато поставиш срок за изпълнение на една мечта, тя става цел. Така са ме учили. Само че тази ми се виждаше почти невъзможна. Но бях решен да пробвам. Знаех, че шанса да успея е почти нулев, ама нямах и какво толкова да губя. За това и не казах на никого – нямаше нужда да се излагам. Дори не предполагах как това ще промени живота ми! Потърсих информация по темата, свалих си няколко тренировъчни програми, адаптирах ги по някакъв начин към свободното си време и започнах подготовка. В понеделник излязох за първата си тренировка. Боже, колко съм бил наивен! Сега съжалявам много, че не съм бил по- търпелив и не съм потърсил мнение от някой, който наистина ги разбира нещата. Щях да си спестя много травми, болка, разговори с некомпетентни лекари. Но както и да е. На 19-ти май, същата година, пробягах първия си халф. Плаках от радост. Цялото семейство пътува с мен от Пловдив до ез. Панчарево и стана голям купон. На 6-ти октомври 2013, участвах и завърших Софийския маратон. Беше най-трудното нещо, което съм правил до този момент. Пак плаках, но от болка. Болеше много. Всичко и на всякъде по мен. И разбира се никога, ама никога нямаше да си го причиня отново! А само да знаех още колко пъти щях да повторя думите – “това е най- трудното нещо, което съм правил в живота си” и “никога, никога повече, това ми е за последно”. От тогава аз напрактика нямам свободно време, в което да не правя нищо. Работа, семейството, книги и бягане. Или говоря за бягане с друг бегач, или гледам филми на темата. И много, много рядко правя нещо друго. Днес, след доста халфове, няколко класически маратони и цели девет ултрамаратона, научих със сигурност едно: човек може да тича много, ама много по – дълго, отколкото да чете. А най-хубавото е, че наистина ми доставя огромно удоволствие да побягам, както пет километра бавно с приятел, така и 27часа, за да измина 135км с близо 6000м денивелация по време на природна стихия. От време на време се чудя, какво бих правил, ако не бях открил бягането на дълги разстояния, ама всъщност… не ме интересува толкова много. Юлиян Савов 11 май 2016