Писмо N3 от Милена Ален

Бягането ли?!…..Няма начин да е по-трудно от акробатиката! Толкова съм сигурна, в това, което казвам, колкото, че в момента, в който пиша тези редове вече съм на 40 години и все още с „него“ не сме приятели. Няма как да е по-гадно от стотиците часове прекарани в нечовешки болки и сълзи на лице, за да направиш шпагат, не един, а ляв, десен и мъжки!…О! Особено гаден е мъжкия. Няма как да го сравниш с припадъците и непрекъснатото виене на свят след хилядите кълбета, които след месеци се превръщаха в салта, след това се превръщаха в десетки серии от рундат – флик – салто и то само на една тренировка, а за почивка между тях нулев мост, защото „Как ще покриеш 1ви разряд, без да можеш да правиш това без загрявка?“ Какво знаят коленете на бегача, след като не са понесли десетките часове в залата, прекарани седнала между две лежанки с поне 25 кг на коленете, за да имаш прави и грациозни крака…толкова грациозни, че днес съм един от малкото хора, които изобщо съм виждала с преразгънати коленни стави? Всъщност …може би мазолите на ходилата! Да, сигурна съм, че поне по това си приличат акробатката и бягането. В онези 1983, 84, 85, 86 година цвичките бяха нечуван лукс, дори и за състезание. Сами бяхме се нарекли „босоногите деца“, а когато плачех над краката си, овъртяни в пластове лейкопласт, искрено вярвах, че съм едно от братчетата на Гаврош. Години на ред не можех да нося нищо друго освен маратонки, а дълго след като приключих с акробатиката чувах на сън виковете на треньорката си: „Опъни шпица, Милено, джапаааш!!“ Вероятно затова днес бягам основно на … полу-шпиц … заради онзи глас! Всъщност, бягането е по-гадно от акробатиката! Защото беше най-страшното наказание, което идваше след слаба тренировка, след „лошо“ състезание или просто защото на 11-12 години тежиш 40 вместо 36 килограма. Бягахме заради всичко друго, но не и за да бъдем добри акробати. Бягахме както можем, особено по време на лагери, болни, уморени, след двуразови тренировки, гладни, жадни, ….понякога бягахме и от тренировка, но ако си в „спортното“ правиш тази грешка само веднъж. Години след това, когато бях убедена, че съм се провалила в една от най-важните си житейски роли, отново се върнах към бягането. Така ми се падаше, нали жертвите се борят за живота си с отчаяно бягане, на всяка цена!! Бягах до безкрайно изтощение, гневна на целия свят, бясна на себе си, без посока в живота, без идея какво ме очаква, без ни най-малко да знам как да продължа. Започнах да се вглеждам в лицата на бягащите на стадиона, в парка, на състезания. Странно те бягаха ли от нещо? Успяваха ли да надбягат мислите и страховете си? В кое ли житейско състезание се бяха провалили? Дали бягането беше спортът на „гневните самотници“ или аз тотално бях загубила посоката? И така неусетно в търсене на посоката попаднах в огромния отбор на …“лудите“, иначе казано любимият комплимент на бегача. С всеки пробяган километър започнах да опознавам тези „луди“, които вероятно в костюм или рокля бих отминала, но винаги бих разпознала по стила на тичане. А да! Още нещо, по което с акробатиката си приличат – хореографията! Лудите си имат хореография, а по каданса им ноти можеш да изсвириш. Босоноги луди, екипирани по последна мода луди, загубени луди, щастливи луди, вечно контузени луди, луди за километри, които поне сто пъти в разговор ще ти наврат онези 47 км в понеделник… луди за снимки на всевъзможни места, луди с хранителни разстройства, луди с кучета, луди, които се опитват като мен да изглеждат „нормални“. Огромен, неизброим отбор….и аз като че ли не познавам още всички. Съществува обаче, една особена група ултралуди, на които всички останали им казват „машини“ или „нечовеци“, не за друго, а поради липса на достатъчно хиперболизиращо сравнение, което точно да опише естеството на тази група ултралуди. Точно и достатъчно ясно за всички. Нещо като представителна извадка от изследване Като контролирана група за изследване със сходни признаци и свойства. Невъзможно нали? Невъзможно е да проумееш цената на хилядите пробягани километри и тренировки, мотивацията, лишенията, травмите, силата на характера и онова нещо, което ги прави „ултра“. Всъщност познавайки много от тях, твърдо съм убедена, че темпово съчетание с двойно обтегнато салто и винт и половина в чупка ще им бъде като детска игра. Или пък те са ултралуди, защото ултралудите не слушат разума, който крещи „невъзможно“, а се доверяват на сърцето си, което ги кара да опитват дори невъзможното. Днес аз все повече бягам със сърцето си, защото бягането ме свързва точно с тези уникални хора, които ме промениха, дадоха смисъл на посоката ми, всеки ден ме вдъхновяват за нови „невъзможни“ неща и които, според силите си, ще подкрепям! Точно като теб, Тонина! С цялото си сърце, вярвам, че ще успееш! Милена Ален София, 10 май 2016